Close
Списък с къщи
Мълчаливата къща

Списък с къщи

бившата детска градина на патриарха

Бившето виетнамско търговско представителство

В задния двор на подуянската жп гара.

Вълшебната къща

Голямата къща с малката стопанка

Двойната къща

Дом "С И 1911"

Дом Салабашеви

Закътаната къща

Зъболекарницата

изоставената къща

Къща на инж. Константин Йосифов

Къщата живееща срещу бетонния гигант

Къщата на канала

Къщата на чудесата

Къщата от 1906-та

Къщата с детска градина

Къщата с каменни основи

Къщата с любовните истории

Къщата със зелената птица

Къщата със зеления воал

Къщата със зеления покрив

Къщата, в основите, на която беше вградена мечта

Къщата, за която мечтаем всички

Къщата, която мечтае да си остане къща

Къщата, която ще се превърне в улица

Мълчаливата къща

Неразгаданата Красавица

Скритата къща

Скромната къща

Старата Тръпкова галерия

Тухлената къща

Устояваща на времето

Хотел на отраженията

Ъгловата къща

Ъгловата къща с кулата

УЛИЦА „КНЯЗ БОРИС І” №74: МЪЛЧАЛИВАТА КЪЩА


По време на построяването си, къщата на улица „Княз Борис І” № 74 се е намирала в спокоен централен жилищен квартал в съседство с църквата „Св. Вмч. Георги Победоносец“ и Казармите на 6-ти пехотен полк, на мястото на днешния парк около НДК. В периода между двете световни войни застройката се уплътнява значително с 4-5-етажни апартаментни кооперации, които обграждат останалите двуетажни фамилни къщи с дворове.

Днес на пръв поглед къщата изглежда необитавана. Когато в средата на септември 2011 г. започнах да я разучавам, се оказа, че на първия етаж живее една жена. Помолих нейна отколешна позната да ме запознае със С. Стигнахме до къщата и започнахме да надничаме през прозорците на първия етаж, които гледат към ул. „Княз Борис І“. Изглеждаха съвсем запуснати и запрашени. Завихме по ул. „П. Парчевич”, където има вход за вътрешния двор. Върху металната ограда се вие бръшлян, дворът е пълен със здравец и има прилежно наредени саксии с цветя. Беше слънчев есенен ден и тази картина ми се видя особено приятна. Намерихме с Е. един звънец, на който, за да звъннеш, трябва да си провреш ръката през оградата. Чу се глас от нищото, който се разнесе из двора „Кой е?”. Кратка пауза и на двора се появи жена. Картината бе като от снимка. Жената стоеше сред този есенен двор, облечена в дълга бяла нощница. Тя не ни отвори вратата, не ни покани да влезем; разговаряхме през оградата. С. се оплака, че не може да спи по цели нощи, защото някакви вандали прескачали оградата и се разхождали из двора й, а и в къщата било студено, нямало изолация. С. живеела в нея от края на 1980-те години. Стана ясно, че тя е квартирантка от времето, когато къщата е била на Софжилфонд. Според слуховете, собствениците й са починали в атентата при „Св. Неделя“. Времето напредваше и помолих С. да я посетя отново, когато й е удобно, за да поговорим по-подробно. Тогава тя подчерта, че нищо не знае, но щяла да се обади на съседката в отсрещната кооперация. Съседката живеела навремето също в къща, но я предоставила на фирма, за да я съборят с уговорката, че ще получи апартамент от новата кооперация. Появи се името Блажеви, може би собственици на къщата.

И така започна моето изследване – от телефон на телефон, много важно средство за общуване на обитателите от тази възраст в квартала. Реших да подходя към къщата чрез други познати, които живеят на ул. „Уилям Гладстон” – една от сестрите Д. Д. ми разказа, че къщата на братовчедка й в същия квартал била отчуждена след 1944 г. уж „във връзка със справянето с жилищната криза”. Държавна сигурност била настанена там. Семейството на братовчедка й се било замогнало от продажба на звънчеви системи, които давали знак на гарите, че влакът идва или си отива. След 1944 г. семейството било настанено в задната пристройка на къщата, която Д. обозначи като много малка. Живеели в една стаичка няколко човека, голяма мизерия. По някое време Държавна сигурност продала имота и така по незнайна логика днес той е собственост на Австрия. За къщата на „Княз Борис І” №74 обаче Д. не знаела нищо. Всъщност тя била в друга махала, различна от нейната, макар да е само на две пресечки оттук. Братовчедка й можело да помни нещо. В поредния телефонен разговор жената ми разказа колко страшно било за семейството й след 1944 г., как са дошли „селяните” тогава и „софиянци” били потискани и унижавани. Затворих телефона, а Д. започна да разказва за махалата - за леля Н., която била от къща на ул. „Узунджовска”, фина и приятна жена „каквито вече нямало”, за съпруга й - вуйчо З., който бил внушителен и интелигентен мъж... Една от къщите там била унищожена от бомбардировките над София по време на Втората световна война. Сградите на ул. „Узунджовска” и до днес били пълни с шрапнели, а децата на времето си играели над дупката, образувана от падналата бомба. Ямата вече я няма, а на нейно място се издига кооперация. „Знаеш ли за една друга къща на ул. „Солунска“? Дадоха я за събаряне, за да получат апартамент в новата кооперация. Фирмата ги излъга и им даде много по-малка квадратура. Да те свържа ли за разговор?“

Така от телефон на телефон стигнах до няколко истории около къщата на „Княз Борис І” № 74. Според паспорта в регистъра на Столичната община, къщата е проектирана през 1912 г. от архитект Киро Маричков, а собственик е ген. Кисьов. Първото име не се споменава. Реших да проверя дали действително е загинал заедно с жена си по време на атентата в „Св. Неделя“ на 16 април 1925 година. Оказа се, че ген. Александър Кисьов1 е бил сред ранените, но е живял до 1964 година. Сред списъка на загиналите обаче намерих името на подполковник Георги Кисьов2, градоначалник на София около 1924 г. и известен с въвеждането на Деня на полицията. Съвсем възможно е двамата да са роднини, тъй като и двамата са родом от гр. Елена.

От друга страна, попаднах в блога Стара София на спор между администраторите на блога и наследниците на Александър Кисьов. В рамките на рубриката „Последни дни”, администраторите публикуват информация за съборената вече къща на сем. Кисьови, намираща се до ул. „Иван Асен ІІ“, в съвсем друга част на София. Наследниците се включват с молба да не ги съдят, тъй като хората не знаят какво е да живееш в къща с дълбоки пукнатини, от които духа и зимата става непоносимо студено.

Според друга справка в книгата на М. Георгиева и кол. (1997): (с. 444), къщата фигурира под № 639 като „Къщата на ген. Кисьов” и се казва, че „е построена в 1899 г. за жилище на генерал Кисьов на два етажа, с мазе и таван". В мемоарите на С. Мъдров, се казва, че е изградена за къща на полковник Бенко Маринчев през 1906-1912 година3. Дали действително къщата на „Княз Борис І” № 74 е била собственост на ген. Александър Кисьов или на подполковник Георги Кисьов, или на Бенко Маринчев? И каква е връзката на споменатите Блажеви с всички тези имена?

Така неустановени останаха собственикът на сградата и точната дата на построяването й, а с това и историята на къщата, преживяна отвътре. Къщата на „Княз Борис І” №74 продължава да мълчи за себе си, но мълчанието й оживява разказа за един квартал, изпълнен със съседски истории и телефонни разговори.


Извори:

Жилищна сграда, ул. „Княз Борис I” 74, София, кв. 332, пл. No. 1, архитектурно-строителен ПК/КЦ от местно значение, обявен в ДВ бр.40/1978 г. Свален от списъците на НИНКН след проверка. Регистър на недвижими културни ценности на територията на СО, отдел ОП КИН, ОП «Стара София» със СИМ.

Георгиева, М. и кол. 1977). Предложение за обявяване на архитектурните паметници на културата в София от периода 1878-1944. Централна градска част. С.: КИК-НИПК, с. 444.

Танчев, Ив. 2008: Българи в чуждестранни военноучебни заведения (1878-1912.). С.: Изд. „Гутенберг”.


1 Кисьов, Александър Николов, роден на 10.06.1879 г. в гр. Елена. Като поручик в лейбгвардейския ескадрон е командирован (1903) за обучение в Сенсирското военно училище край Париж. Впоследствие преминава във Висшето военно училище (Генералщабната академия) в същия град. Завършва през 1906 г. Виж Танчев, Ив. 2008: с. 121.

2 Кисьов, Георги Иванов. Роден на 29.12.1879 г. в гр. Елена. Като поручик в 1-ви конен полк е командирован (1908) за обучение в Кавалерийската школа в Пинероло, Италия. Завършва през 1910 г. Виж Танчев, Ив. 2008: с. 122.

3 Информация от д-р арх. Любинка Стоилова, получена от Музея за история на София през 1998 г.

Автор Леа Вайсова

Начало